La Guerra del Peloponeso

La guerra del Peloponeso (431–404 a. C.) fue un conflicto militar de la Antigua Grecia que enfrentó a la Liga de Delos (conducida por Atenas) con la Liga del Peloponeso (conducida por Esparta). Tradicionalmente, los historiadores han dividido la guerra en tres fases. Durante la primera, llamada la Guerra arquidámica, Esparta lanzó repetidas invasiones sobre el Ática, mientras que Atenas aprovechaba su supremacía naval para atacar las costas del Peloponeso y trataba de sofocar cualquier signo de malestar dentro de su imperio. Este período de la guerra concluyó en 421 a. C., con la firma de la Paz de Nicias. Sin embargo, al poco tiempo el tratado fue socavado por nuevos combates en el Peloponeso. En 415 a. C., Atenas envió una inmensa fuerza expedicionaria para atacar Siracusa, en Sicilia. La expedición ateniense, que se prolongó del 415 al 413 a. C., terminó en desastre, con la destrucción de gran parte del ejército y la reducción a la esclavitud de miles de soldados atenienses y aliados.
Esto precipitó la fase final de la guerra, que suele ser llamada la Guerra de Decelia. En esta etapa, Esparta, con la nueva ayuda de Persia, apoyó rebeliones en estados bajo el dominio de Atenas en el Mar Egeo y Jonia, debilitando a la Liga de Delos y, eventualmente, privando a Atenas de su supremacía marítima. La destrucción de la flota ateniense en Egospótamos puso fin a la guerra y Atenas se rindió al año siguiente.
La guerra del Peloponeso cambió el mapa de la Antigua Grecia. A nivel internacional, Atenas, la principal ciudad antes de la guerra, fue reducida prácticamente a un estado de sometimiento, mientras Esparta se establecía como el mayor poder de Grecia. El costo económico de la guerra se sintió en toda Grecia; un estado de pobreza se extendió por el Peloponeso, mientras que Atenas se encontró a sí misma completamente devastada y jamás pudo recuperar su antigua prosperidad. [1] [2] La guerra también acarreó cambios más sutiles dentro de la sociedad griega; el conflicto entre la democracia ateniense y la oligarquía espartana, cada una de las cuales apoyaba a facciones políticas amigas dentro de otros estados, transformó a las guerras civiles en algo común en el mundo griego.
Las guerras griegas, mientras tanto, que originariamente eran una forma de conflicto limitado y formal, se convirtieron en luchas sin cuartel entre ciudades estado que incluían atrocidades a gran escala. La guerra del Peloponeso, que destrozó tabús religiosos y culturales, devastó extensos territorios y destruyó a ciudades enteras, marcó el dramático final del dorado siglo V de Grecia.[3]

Tucìdides

Тукидид
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тукидиддревногръцки историк

Роден:
ок. 455 г. пр.н.е.Атина
Починал:
ок. 400 г. пр.н.е.Атина?
Тукидид (гр. Θουκυδίδης; лат. Thucydides) е древногръцки историк и военачалник, автор на „История на Пелопонеската война“ в 8 книги. Още в античността Тукидид е ценен високо както заради историческите си методи, така и заради блестящия си език и стил. Той е първият историк, чието съчинение е не просто описание на събитията, а научно изследване на техните причини и основания и на мястото им в развитието на обществото.
Основните данни за живота на Тукидид черпим от собствената му История, както и от две биографии, едната дело на Марцелин, а другата от неизвестен автор.
Тукидид е роден в Атина между 460 и 454 г. пр.н.е. в знатно семейство, потомък на атинските държавници Милтиад и Кимон и на тракийски царски род. Бащата на Тукидид Олор носи името на тракийския цар Олор, за чиято дъщеря Хегезипила се омъжил Милтиад. Хегезипила било името и на майката на Тукидид. От бащиния си род или чрез съпругата си, която била тракийка, Тукидид притежавал златни рудници в местността Скаптесиле в планината Пангей.
Тукидид получил отлично за времето си образование, като за негови учители се сочат философът Анаксагор и ораторът Антифонт. Според речника Суда и една от биографиите като дете Тукидид слушал Херодот да чете откъси от историята си на Олимпийските игри и се разплакал от вълнение. Херодот се впечатлил и казал на баща му: „Блазе ти, Олоре, за чудесното дете! В душата на сина ти бушува страстта към познанието.“[1]
Според думите на самия Тукидид той започнал работата над историята си веднага след избухването на Пелопонеската война (431 г. пр.н.е.).[2] През 430 г. пр.н.е. преживява в Атина голямата чумна епидемия, за чието разпространение и симптоми прави подробно описание.[3] През 424 г. пр.н.е. Тукидид, поради връзките и влиянието си в Тракия, е избран за стратег и изпратен начело на 7 кораба към тракийското крайбрежие при остров Тасос. В края на есента или началото на зимата е повикан, за да предотврати превземането на град Амфиполис от спартанския военачалник Брасид, но пристига вечерта на същия ден, в който градът се предава, и успява да спаси само тържището Ейон, отстоящо на около 5 км от Амфиполис.[4] След този неуспех Тукидид е осъден на изгнание (или става изгнаник доброволно, за да избегне по-сурово наказание), оттегля се в тракийското си имение в Скаптесиле и се посвещава изцяло на своята История. Предполага се, че през този период той е предприел няколко пътувания, включително до Сицилия, за да събира материали за книгата си. През 406 г. пр.н.е. навярно посещава македонския цар Архелай в Пела, където написва епитафия за починалия там трагик Еврипид.[5] Изгнанието на Тукидид според собствените му думи продължило 20 години[6], т. е. до 404/3 г. пр.н.е., когато след края на Пелопонеската война била гласувана амнистия и той вероятно се завърнал в Атина.
За датата на смъртта му липсват точни сведения (според Марцелин е „умрял на възраст над петдесет години“[7]), но по косвени данни тя може да се постави между 404 и 396 г. пр.н.е.: Тукидид доживява края на войната (404 г. пр.н.е.), за който пише на няколко пъти в съчинението си; от друга страна в История на Пелопонеската война се споменават три изригвания на вулкана Етна, последното през 425 г. пр.н.е., което показва, че Тукидид вече е бил покойник по време на изригването от 396 г. пр.н.е. Различните източници си противоречат за мястото на смъртта му – едни я поставят в Тракия, други – в Атина, а изобразената върху надгробния паметник на Тукидид мачта породила легендата, че е загинал при корабокрушение. Според Плутарх[8] Тукидид бил убит в Скаптесиле, а според Павзаний[9] станал жертва на престъпление скоро след завръщането си в Атина. Тукидид бил погребан в семейното гробище на Кимоновия род близо до Мелитската порта в северозападната част на Атина, редом със сестрата на Кимон Елпиника. Скромният надпис върху надгробната му плоча гласял „Тукидид, син на Олор, от дема Халимунт“.
Поради преждевременната му смърт История на Пелопонеската война остава незавършена и прекъсва внезапно насред разказа за събитията от 411 г. пр.н.е. Освен това в последната, осма книга на Тукидид се забелязват някои различия в сравнение с останалите книги, затова са се изказвали мнения, че тя е написана от дъщеря му или от историка Ксенофонт. Тези предположения обаче са отхвърлени още в античността, като различията спрямо предишните книги са отдадени на факта, че книгата не е била завършена и редактирана. За издаването и популяризирането на Историята на Тукидид след смъртта му се погрижил Ксенофонт. Ксенофонт продължил съчинението на Тукидид в своята Гръцка история, чиито първи изречения - без никакво предисловие - довършват разказа, започнат в последните изречения на Тукидидовата История; друг продължител на Тукидид е Теопомп